Искам да ви разходя из приказна Ковачевица! (летен рай №2)

Накъдето да погледнем все камък – високи каменни къщи, високи дувари, каменни плочи на покривите, наречени тикли, каменни плочи забити вертикално по тесните улички. В същото време е приказно, защото всичко е потънало в зеленина и цветя, а слънцето наднича през каменните пролуки. Пристигнахме тук със супер модерен автомобил, но някак веднага ме обхваща духът на стари времена и отпраща мислите ми далеч от модерното ми дигитално съществуване. Тук определено са далеч от Четвъртата дигитална революция, но пък човешкият строителен гений и до днес впечатлява всеки, който попадне в каменна Ковачевица, Гоце Делчевско.

Специално съм подбрала за тук супер удобни и меки в тон с лятото бели сникъри от последната колекция на Deichman, които са с достатъчно твърда подметка, за да не усещам редените вертикално тикли – ясно ми е, че трябва да съм с практични обувки, но не върви да слагам планинарските. А и конопената основа някак много добре кореспондира с къщите на по 200 години. По-късно си обяснявам защо така са редени улиците. Конете и катърите са били единственото превозно и логистично средство за строителството на това село и по стръмните баири нямат никакъв шанс да запрат копита, ако плочките са гладки…

За стара Ковачевица, която днес е исторически и архитектурен резерват, има две легенди. Едната, че сред българите, които започнали да се изнасят от съседното село Рибново, имало много добър ковач и всички го знаели. Когато починал обаче, жена му продължавала да носи славата му и всички казвали: „Отиваме при ковачевица”. Другата легенда пък разказва, че тук пристигнали търновски боляри. Може и така да е, защото къщите наистина имат много болярски вид – големи, високи, чак на третия кат имат прозорци. Много камък е стоварен тук и когато се почвала къща, цялата махала идвала да помага за строежа и. 

Вървя по камъните и гледам нагоре – на места покривите почти са се застъпили. Казват, че и това не е случайно. Когато имало турски набези, се катерили горе и скачали от покрив на покрив, докато стигнат края на селото. Мушвали се в тунела (така и не разбрах къде е) и бягали към река Канина, която се вие в дерето на селото. Това ни го разказва продавачът на смесения магазин в центъра, където лятото „кипи” социален живот.

Докато отпиваме студена бира от шише на пейките за „чатене”, чувам как двама, явно режисьори, си говорят за филми и участия във фестивали. Една от най-големите личности на нашето време, писателят и сценарист Георги Данаилов (1936 – 2017) си купува къща тук и пише книгата "Къща отвъд света". В нея най-точно описва това село, което носи уникален дух, обрамчен от доза мистика. Днес виждам катинар отвън, а любимият му санбернар, сега от камък, пази пред портата.

Все пак цивилизацията е дошла и тук, защото туристите са любопитни, и ако пристигнете събота или неделя, буквално няма къде да си паркирате колата. Най-добре да я оставите в дългата колона, която почва да се вие по пътя. Впусканете в някоя от уличките може да се окаже истинско приключение, както стана с нас с новия VW Touareg.

Заслужава си да седнете в една от двете кръчми и да опитате от местните специалитети. Казват, че в култовата „Братята” дори и солта за веяните меса сами си мелят, защото бялата, купешка била фалшива и ги разваляла…

Местните са едва 30-тина, но пък доста къщи вече приемат гости и предлагат достатъчно удобства. Ние сме отседнали в една от най-красивите - „Лаванда”, която направо ни очарова с уюта, спокойствието и вниманието към детайла, сътворена от собствениците и Силвана и Бойко. Гостоприемството им е неподправено и е повече от видно, че всичко правят с много любов. Вечерта, след като опитате ястията на домакинята, непременно поискайте да опитате ликьорът от зелени орехчета – няма друг такъв!

На другата сутрин селото е потънало в тишина, а слънчевите лъчи надничат над тиклените покриви и се закачат с яркочервените цъфнали мушката. Като отпиваме ароматно кафе с омлет със спанак, чушки и суджук, буквално чувам как отеква тракането на вилиците и чашките. Докато е прохладно горещо препоръчвам да потеглите към местността "Свети Георги", която се намира на два километра високо извън селото. Въпреки, че денивелацията е около 500 м, пътеката не е трудна и върви през красива лешникова гора.

Моите бели сникъри със златни пеперудки, въпреки съмненията ми, се оказаха много добро решение за този преход. Ще ви трябва около час спокойно ходене. Когато се изкачите ще стигнете до параклис "Свети Георги", изграден през 1995 г. с доброволен труд на населението на с. Ковачевица. Отпийте от студената планинска вода и малко само като се спуснете ще бъдете възнаградени с уникална гледка към долината. 

На връщане може да минете през друга пътека, която много добре е указана и да слезете в другия край на селото, където е уникалната църква “Свети Никола”, построена през 1847 г. отново с доброволния труд на местните. Както тогава повелявали турските закони, тя трябвало да бъде по-ниска от минаващ турски конник, затова е вкопана в долната част на селото.


Не ми се тръгва от Ковачевица. Искам да остана тук, а само като се сетя, че в началото на 90-те години ми предлагаха да купя стара каменна къща за 2500 лв… Но кой ти е мислил тогава за това затънтено и скрито село…