Като Робинзон Крузо на моя плаж (летен рай №1)

Толкова е тихо, че е чак нереално. Водата на брега дори не се обръща, за да има поне някакво шумолене. Птиците са накацали по камъните и са се кротнали, звук не издават. И аз съм се отпуснала на един голям сух дънер, толкова изгладен от морските вълни, че е супер приятно да се облегна на него. Мислите ми нещо се плъзгат и не мога да ги събера. Е, чак ми идва в повече тази безметежност – пляскам с ръце, за да подплаша красивите бели чайки и те шумно излитат...

Това е устието на р.Ропотамо – „моят” ВИП плаж, който чакам да посетя с нетърпение откакто го открихме преди три години. Тук буквално забравям себе си. И колкото и да не вярвате в България има девствени и чисти плажове, където водата има онзи адзурен цвят, който отдалеч казва - Лято е! Този сезон тук ме разхождат новите ми сандали от лятната колекция на Deichmann – такива шарени, с малки помпончета, с дълги връзки, които супер яко може да се омотаят по крака и да се вържат високо, чак под коляното или пък около глезените и да завършат с елегантна фльонга (с подобни връзки имах едно време от бившата ГДР и ми бяха любими).

Разхождам се сама по плажа – да, сама, защото по цялото му протежение сме само аз и мъжът ми, с който сме доплували дотук с каяка, любимото ни морско превозно средство. Все едно съм на острова на Робинзон Крузо (ама поне сме двама). Колкото и да звучи нереално, има такива плажове у нас – почти недостъпни по суша или с риск да ви изядат комари или близки срещи със змии, затова само по вода се стига до тях. Правя няколко дължини в кристалната като сълза вода. Постепенно усещам, че цивилизационните ми желания изчезват и бих останала тук – без да мисля за списания, интервюта, трафици, коли, дрехи, гримове... Ще се оглеждам в стъкълцата на сандалите ми, докато забравя и това да правя… Колко ли обаче ще издържа?:)

Тук река Ропотамо и морето се целуват. Да надникнем малко в историята. В древността на това място е имало пристанище, което се е казвало „Херсонесос“. От устието до нос Св. Димитър, който се намира на запад, по морското дъно са намерени много глинени съдове и котви от късната античност и средновековието, които сега се съхраняват в музеите на Приморско и Варна. В средновековието пристанището се казва „Ориспотамо“ , което в превод означава „Граничната река“. Тогава там е минавала и границата между България и Византия. Така впоследствие идва и името Ропотамо на реката, която е дълга 48,5 км.

Слънцето почва да гони юга и колкото да не искаме, трябва да хващаме греблата. Черните корморани на Змийския остров отсреща са накацали като вещугери. Заобикаляме ги и гребем към цивилизацията... 

Няма как, все още ми се иска да разходя новите си мекички, велурени сандалки сред други хора. Нали всяка жена има заложена суета:). Пък утре вярвам, че по стълбата надолу ще ме заведат към следващия летен рай, за който ще ви разкажа.