Моето италианско Limoncino от гръцки лимони

Влюбих се в лимончелото още в първия миг, в който го опитах преди доста години, направено по проста домашна рецепта от моята италианска приятелка Марианджела, която живее на морето, в близост до Генуа. Тогава си мислех, че за този елексир е нужно много майсторство, а всъщност трябват само добри, напълно узрели лимони.

И когато преди три седмици получих ранно утринно съобщение от моята приятелка, която беше на Лефкада - „Инче, тук има едно безстопанствено дърво, отрупано с лимони. Да ти донеса малко, грехота е да ги оставим…?”, само и върнах: „Непременно набери 12 големи лимона, ще направя лимончино, все трябва да стане и с гръцки лимони”. Донесе ми цялата тобра.

Въпреки, че познавам достатъчно добре Италия, не съм била в родния край на една от най-прочутите напитки. Онзи малък, романтичен град Амалфи в Южна Италия, където през 1900 г. Мария Антония Фараче отглеждала в градината си лимонови и портокалови дървета, а племенникът и отворил в близост ресторант. Специалитетът на бара бил именно лимонов ликьор, правен по рецепта на баба му. Това разказва по-новата история, а тази от преди няколко века, че лимончелото сгрявало сутрин рибарите и фермерите и дори радвало душите на монасите между две молитви с няколко глътки… Така или иначе днес тази невероятно уханна напитка властва по света и в Италия няма семейство, живеещо по крайбрежието, което да не си прави домашно производство.

В градината на Марианжела също има две лимонови дървета и тя постоянно има във фризера силно охладена напитка. След вечеря задължително отпиваме около 20 мл и като че ли балсам се разлива в душата.

Придобих този навик и в България и преди години опитах да направя лимончино (в региона на Генуа го наричат лимончелло) с лимони, купени от България – пълен провал! Получи се една жълта напитка, която миришеше на лимони, но беше много далеч от истината. И от тогава, когато някой пътува с автомобил към Италия и е в зоната на Средиземно море, защото с кола до Южна Италия си е приключение, винаги поръчвам да ми донесат плодове. Всъщност другите много добри лимони са в зоната на Cinque Terre (прословутите неземно красиви Пет земи).

С гръцките лимони обаче надминах себе си! Признавам, че това най-добрият ликьор, който ми се е получавал. Сигурно защото плодовете бяха много добре узрели, расли на свобода, поели от соления въздух и набрани с много желание.

А рецептата е супер елементарна – 12 зрели лимони, важно е да са с дебели кори. С белачката за картофи се обелват жълтите кори, като се внимава да не се задълбава от бялата част и се слагат в буркан с 1 л спирт, поне 90 градуса (не по-малко). Престояват 48 ч. След това се слага на котлона половин килограм захар с 1 л вода да се разтвори. Трябва да изстине напълно, след което се смесва със спирта и корите. Придобива наситен млечен цвят. Оставя се да постои още 48 ч. и се филтрира. Това е!

Сокът, който остава от лимоните, защото той е доста, замразявам във фризера, защото в хладилника не може да издържи повече от ден-два. Една година пробвах да направя и сладко от корите, но не се получи особено добро, защото те вече са станали доста безвкусни.

Лимончиното се пие силно изстудено, най-добре е да се държи във фризера, защото тогава този толкова елегантен цитрусов аромат се отваря с пълна сила. Внимавайте обаче, защото този ликьор е доста силен – получава се около 45 градуса и въпреки, че ти се иска да не спираш да го пиеш, много лесно можеш да се омаеш….:)

Със сигурност в предстоящите месеци ще отскачате поне за уикендите към Гърция. Дори и да не намерите „свободно” растящи дървета, може да купите от магазина лимони – стръгнете с нокът кората, ако усетите един много специален и наситен аромат (ще го познаете!), това са вашите лимони за вашето лимончино.

Наздраве!